Аз съм еколог. Широк еколог. Сещаш се, като навремето – широки, тесни. И не че не съм добър тесен еколог (и от опазване на природата отбирам, и за растения и животни се грижа, а и в протести всякакви участвам) но просто широтата ме впечатлява и разтваря желанието на сърцето ми. Но и още нещо – всеки един индивид хуманоид (Homo Sapiens) е широк еколог и то не защото много му се иска и дори не защото го осъзнава. Просто защото не е маймуна. Може да звучи учудващо, брат ми, но пишейки това давам ясен знак, че вече не съм маймуна. Както и ти щом го четеш.
    Всъщност самата екология като понятие може да бъде разбрана и възприемана в два смисъла. В тесния смисъл това е сферата на съзнанието и практиката, която касае опазването на водата и въздуха, разумното отношение към животни и растения, оползотворяването на енергийните ресурси без да нанасяме вреда и прочее познати ни от учебниците определения. В широк смисъл обаче екологията засяга фундаменталните въпроси повдигани от философия и религия, засяга политическите, правни и икономически принципи основаващи човешкото обществено съществувание, създава нов морален ред сред хуманоидното население на земята. Ако се замислим всъщност ще открием, че екологията (или още науката за околната среда) е най- ама най-първата наука пръкнала се в главата на човек. Тя възниква в онзи момент, в който се е случило отделянето на човекът от околната среда. Тогава, когато първия човек заявяви – АЗ СЪМ, от което автоматично проязлязло, че всичко останало Е ама извън човека, отделно от него. И всичко останало било възприето като околна среда, всичко извън и несътворено от човек. Слушайте – уверен съм, че за конете няма околна среда, за кучетата и овцете също, да не говорим за един 700 годишен дъб – всички те СА околната среда и точно по този начин се възприемат – част от цялото, част от вселената, а не нещо отделно от нея. Човек и Вселена например!? А Куче и Вселена!? Хм... Ами Овца и Вселена!!? Е сега... айде малко по-сериозно.
    Това, което един френски историк (с неприкритат стремеж към маниерничене) беше заявил за Средновековието аз ще си позволя да перефразирам и да употребя за човека – „Човек е състояние на духа”. Няма да се спирам на това определение – мисля, че всеки може да си го преведе. Но от определение на понятието човек има нужда - още повече, че през последните няколко хиляди години нито философи, нито мистици, нито медици(!) успяха да дадат такова. Та така – състояние на духа, при това на човешкия дух, който (както усещаме) някак си се е обособил като отличаващото ни от околната среда и водите обстоятелство. Тоест ние сме възприели, че сме другия играч в играта с „околната ни среда” или дори другата страна на монетата и основаваме цялото си съществуване в подчинение на тази парадигма. Не окачествявам, не правя оценка и не казвам, че в това е цялата беда на човек. Да беда е, но неизбежна. Това просто е човешкия път – да възникне като част от цялото, да се самоосъзнае и да се върне в цялото с качествено ново съзнание. Положително, творческо съзнание. Или както казва Ницше „човек е мост между животното и свръхчовека”. Нека свръхчовек ние наречем просто човека с грижа, човека с обич... човека със съзнание.
    Но да се върнем на екологията. Ако се вгледаме внимателно ще осъзнаем, че човек по време на съществуването си е посветил основна част от енергията си на околната среда. Било за да я подчини, било за да я победи, било за да я защити. И това никак не е случайно. Но съм сигурен, че рядко се замисляме за дълбоката причина. И тази причина засяга въпроса-първоизточник на човешкото страдание, а именно: „Защо мамка му съм тук!?”. А от този въпрос и последващите „какво правя”, „къде отивам”, „на кого да вярвам”. И куп други, които ще оставя на хоноруваните преподаватели по философия и пасторите да разискват за да уплътнят времето си. Въпросът за истината, обаче винаги е актуален. Истината за съществуването, за „вселената и всичко останало”. И от там дълбокоосъзнатата нужда от от ненарушими първоизточници на истина. От принципи, които осветяват пътя ни към отговора на въпроса „защо сме тук”. И след като не успеем да намерим тези принципи, тези тъй жадувани флагмани на истината в себе си, тогава най-естественото нещо е да ги потърсим отвъд нас - в „околната среда”. Просто не можем да вярваме на човек така както вярваме на околната среда.  При човек нещата винаги са двойни, двуизмерни – двама души, две истини. Няма крайна истина в човешките отношения, знаем ли това? Знаем го. И затова търсим упование в неизменността и неротиворечивостта на околната ни среда. Извънчовешката среда. Там където истината е една и се крие във факта на всяко деяние. Вярваме, че дървото расте. Вярваме, че ще даде плод. Вярваме и че след смъртта си то ще се превърне на почвата нужна за следващото дърво да израсте. И това ни изпълва с възторг. И ни приближава с един аршин повече до божествения промисъл.
    Затова ходът на човешката еволюция е незменен – или ставаме еколози (макар и широки) или самодоволно продължаваме да рием с нахилени зурли в кочинката на „общочовешките” истини.

18.10.2007
София
Разковникь

Твърде много смесване на екология и философия.
Само не разбрах как е възможно нещо или някой да излезе/да напусне околната среда. То тогава тя няма да бъде "околна". Екологията е наука за взаимоотношения между живите организми и неживата заобикаляща ги среда, както и за взаимоотношенията между самите живи организми.
В крайна сметка, именно еволюцията е дала настоящия облик на човека. Всички организми променят околната среда, чрез своята жизнена дейност. Околната среда не може да бъде унищожена, тя просто може да бъде променена. Целият технологичен прогрес е свързан само и единствено с оцеляването на човека като биологичен вид. Всеки биологичен вид се стреми да оцелява. Това е основната движеща сила в природата. Така е и при човека.